Думите и хората

Е, мисля…време е за поредната доза гимнастика на мозъчните гънки.

Днес ще събеседваме за думите. Думите и как те се отразяват на хората, които до преди известно време са били плътно до вас, след секунда обаче…минават на другия фронт. За лаещите кучета, които не хапят…и за това какво всъщност искат хората ?!

Ние сме разговаряли по темата за хората…за почти 2 години - доста пъти. Мисля, че каквото и да кажем никога няма да се изчерпи тази широка и необхватна тема за също толкова необхватните хора.

Всъщност хората се разделят на два вида:

1. Животни
2. Киборзи

Вторите, разбира се са по-облагодетелствани. Те знаят какво/как/защо. Първите са онези привидно невинни животинки, до толкова зли, че да ти отхапят гръкляна…въпреки, че на второ четене те са тези, които скимтят и се молят за трохичка хляб.

Животинското у тях се проявява и в моментите, в които те говорят. Когато хапят като свирепи хиени с думите си и в моментите, в които се държат така сякаш никога не са го правили. Типично за животните - те не могат да обичат. Въпреки, че имат редки човешко-животински инстинкти - когато ги нападнеш с думи, значи - те се гърчат като стъпкани бели червейчета и казват, че всъщност са добри душички…въпреки, че преди малко са те проклинали да гориш в пъкъла. Това е ясно и сме го констатирали много пъти.

Киборзите от своя страна са доста по-просто устроени. Те са смес между машина и изкуствен интелект вграден в невроните им. Мисълта им е много по-бърза от тази на животните. Винаги внимателно подбират думичките, които използват и ако сбъркат някъде - в движение се поправят.
Всъщност има и един фантастичен елемент. Типично за фантастиката - когато направиш една машина и я направиш свой роб…и й дадеш интелект - тя еволюира и убива създателя си. Това е защото никой не обича да е роб. Когато киборзите ги обидят - редно е те да замълчат защото са машини. Видиш ли, обаче когато те обидят някой и този някой се сопне като ощипана госпожица - на киборга му става съвестно. Което всъщност не е хубаво за киборзите, защото те по презумция на създателя си трябва да са машини. Тук незнайно под какво въздействие техният главен чип започва да търси логика…в повечето случаи логика не се намира. Така киборзите вече не са киборзи, защото умират. Това се потвърждава от факта, че са останали съвсем малко истински киборзи.

Нека за миг се отклоним и отидем към кучетата. Поне всички знаем какво правят те. Те обичат да лаят за да изглеждат страшни и заплашителното им лаене да сплашва киборзите.

Но както винаги - грешка в изчисленията. Кучетата лаят, лаят, лаят…но когато дойде момента да се опитат да нападнат - те биват сплашени от киборзите, които многозначително тропат с крак. Точно тогава кучетата подвиват опашчицата, която преди малко яростно са въртели и се скриват в мизерната си кучешка колиба, защото виждат, че няма начин да лаят срещу киборзите.

А всъщност хапят ли кучетата ?! Отговора е прост - не хапят. Те само лаят. Лаят за да си мислят, че са нещо повече от киборзите. Не осъзнавайки тази си грешка те, бидейки прости - стават още по-незначителни от блатното кокиче. Има редки случаи, в които обаче кучетата успяват да захапят…след което киборзите просто превързват захапаното място, стават и продължават да ходят по пътеката, от чиито две страни наредени едно до друго кучетата лаят ли, лаят…

Човешкото у човеците

След дълги размишления стигнах до следният извод:

Всеки човек, колкото и неща да му предложиш…ще иска още и още и още. Всеки, без изключене.

Когато подадеш една филийка хляб, ще искат две, когато подадеш чашка вода - ще искат пак две.

А предлагайки на хората нещо, което ще е по-угодно - няма да го приемат, само защото искат да стане по техният начин.

Точка за тази година.

Мозъчна буря

Днес в рубриката, в която пиша за тъмната страна на живота от моята тъмна страна на съзнанието ще се опитам да вляза в ролята на психолог…

Днес ще говорим за родителите, техните постигнати и непостигнати желания, мечти и идеализирането и внедряването на перфектния персонаж в тяхното дете или техните деца. Не разбирам много от психологията, но моят болен мозък може да измисли много противни и гнусни истини. По-скоро да събере смелост да ги назове, защото всичко вече е измислено. Персонажа, който днес ще разгледаме е един киборг, кодиран под названието…всъщност няма да го назоваваме. Да речем, че той е имал що-годе щастливо детство до преди 5-6 години. Повратния момент в неговия живот и неговото емоционално и психическо развитие е точно тогава. Та, въпросният киборг е живял що годе нормален живот, до колкото е нормално както той, така и родителите му да нямат достатъчно пари за всичко. Старанието обаче на родители е било голямо. Точно то се е превърнало в камъчето преобърнало каруцата. То се превръща в едно вманиачено начинание, породено от високата летва, която са си вдигнали. Решава майката на въпросният киборг, че трябва да се махне - да замине за да изкара пари за да е по-добър живота на малкия киборг. За него това е ново, това е непознато и се плаши. Това е нормална детска реакция. Търси помощ, но неговият глас отеква като шепота на вятъра вечер в планината. През тези години се случват много неща - киборгът разбира, че има начин да се спаси от дупката, в която е изпаднал - хваща първата си китара, хваща да пише и първият си стих. В последствие, тъй като времето неумолимо отлита той губи своите над 60 творби. Къде изгорена, къде скъсана тетрадка и прочее. Но той има две пътеки, от които трябва да избере само едната. Първата е лесно проходима, осеяна с наркотици, престъпления и т.н. ; втората обаче е непроходима - осеяна с обърнати нагоре кабърчета, бодлива тел, смрад над ракитака, в който може да се забие неговият живот…

Та киборга прави първа, втора крачка по…първата пътека. Вижда, че слънцето е опасно. Тогава в съзнанието му се чува глас, който му казва “НЕ! Ти не си за тук!” и благодарение него се отдръпва. Прави две крачки назад и пак мисли. Прави отново първа, втора крачка по…втората пътека…и, да! Прави сте - и двете пътеки са смрадливи, затрупани с тор, от която се подават гнусни червеи. В този преломен момент киборга решава, че ще е тази пътека.

И почва да крачи по нея. Пада! След време става, надига се. Вижда, че ще има още много да пада! Не се отказва. Това прави неговата личност киборгическа. Като орел, който се учи да лети, така киборга се учи да ходи по тази пътека. Слаб, но уединен и убеден в успеха си той решава, че ще ходи! Ще ходи, подяволите, няма да се откаже. Сталкерското в киборга взима връх. Потъпква много чужди гласове…но един от тях се забива като нож в сърцето му и то почва да кърви.

Някакъв си никаквец, по-добре облечен, по-добре изглеждащ, обгърнат от женско внимание му казва, че е сирак! Пояснявам, че киборгът е някъде на 12-13. Тази обида или по-скоро лъжа, превръщаща се в истина ехти в съзнанието на киборга. Сломява неговата биомеханична, зле разработена система и той замира…но не спира да крачи. Осеян с проблеми в останалото с по-малко членове семейство той се опитва да проведе малката си борба, малкият си бунт срещу съдбата, която не е благосклонна към него.

Отминаваме тази трудна част и стигаме 5-6 години по-късно, когато още един превратен момент се появява на хоризонта на киборга, опитващ се да нареди своя пъзел, който условно наричаме живот.

Появява се един образ, който му дава родителските, братските, приятелските и личните любови. Това кара нашият киборг да се зачуди дали има само слънце или само луна.

Прескачаме и тази, част, защото драги ми няколко читатели на това, щом го четете значи сте достатъчно интелигентни и умни и разбирате от половин дума.

Акцентираме нашето внимание на последните шест месеца до днешна дата, акцентираме върху киборга. Замазват му очите у дома - в непревземаемата крепост с думи от сорта, че майката на киборга ако не е била избрала гореспоменатото (в началото) той нямало да е “добре облечен, да има клетъчен телефон и прочее”. Но киборга мълчи, защото инсинуацията стига до там, че хората не се сещат, че човеците са като черупка, под която се крие плод. Черупката на киборга е твърда, като камък, но никой през годините не се е сетил за това дали той има някакви дарби…и продължават да се чудят “Абе тоя може ли да свири на китара, може ли да пише, може ли да излее душата си в псаломи ?”

Да, уважаеми ми 3-4 читатели. Опита за замазване на очите на нашият киборг е ключов, преди фабулата, г-н Па(р)ев! Вие използвате толкова често тази дума, за това споменавам името Ви.

Та от тук след тази дълга история разказана на кратко нека да размишляваме малко върху киборга и същността му. Като киборг, бидейки такъв той трябва да е неуязвим. Но няма неуязвими неща, г-це Б., сама го знаете.

Кое е по-ценно ?! Да е подсигурено материалното благосъстояние или да е празна душата ?! Да е празна, че чак да стане момента с “AcousticMind”. Нужно ли е една лична саможертва да стане толкова задълбочена и нелична, че нашият киборг да се чувства като в небрано лозе, когато говори с майка си. Защо ?! Защо трябва той да се чувства така, сякаш говори с човек, с когото за първи път ще се срещнат ?! Защо криворазбраната цивилизация, изпълнена с хора, които пишат в дневниците си неистини, които могат да заблудят самите себе си трябва да постъпва така с тях.

Говорихме за пъзела, нали ?! Пъзела, както нашият киборг знае много добре е една сложна конфигурация от парченца. Парченца, които цял живот ще търси. Ще търси и пак няма да открие.

Още от т.нар. психологически анализ на нашата мозъчна буря - а родителите на киборга ще се чувстват ли пренебрегнати, ако на старини са заедно, а киборга не иска да е често при тях ?! Ще го обвинят ли ?! А той ще прости ли ?! Ще прости ли ?!

210428

А ще нареди ли пъзела ?!

Отхвърлен

Ще те изхвърли ли бурята на острова на самоубийците ?

Случвало ли ти се е да те отхвърлят всички ?! И то заради твоята доброта ?! Заради твоята саможертва в тяхно име ?! А когато се обърнеш назад и погледнеш в огледалото виждал ли си ножа забит в гърдите ти и усмивката на този/тези човеци ?

Още едно от нещата, които ми предостави живота. И аз стриктно събирам в този дневник, който след години ще отворя и ще прочета какво съм писал в продължение на толкова много време. Това е моята непревземаема крепост на изблици на съзнателна мисъл. В черният ден тичайки босо по пътеката осеяна с тръни няма да се спра да тичам. Няма да се спра да се боря с двете си страни - аз и mindflaw. Раздвоената самоличност, сменяща се като козина на вълк. Ту ще се опитам да бъда малко добър, ту ще ми забият нож в гърдите и mindflaw ще каже неща, които аз не бих казал. И аз пак ще тичам, пак ще гоня дъгата, пак ще се пазя от слънчевата светлина, като вампир от кол. И макар да тичам сам по тази поляна с дяволски цветя, които не трябва да помирисвам - пак ще тичам. Ще се отказвам от себе си в името на другите, те няма да го оценяват, ще ме критикуват за това, което съм направил…и пак няма да се спра. Когато съм силен - никой не може да ме надвие. Нито грозните изблици на неприветливост, нито красотата на мрака могат да ме преборят. И ако не човеците, то аз вярвам, че има още някъде една малка, едва междукаща искрица, която може да бъде разпалена и да засвети като дъга в тъмното големият, пламтящ огън - bonfire of the mind. И някой ден дори mindflaw няма да посмее да ме спре. Защото аз съм по-силен от него! И от хората съм по-силен.

…аз мога!

Жертвата

Знаеш ли, че понякога колкото и каквото и да направиш не винаги оставаш разбран ?

Понякога се опитваш да направиш една “жертва” за да спечелиш малко повече близост. Изведнъж ставаш роб на собствената си доброта. Но добротата ще я засегнем в някое друго откровение. Или по-скоро…не, всъщност друг път ще пишем за нея. Основната идея беше, че понякога можеш да намразиш всеки човек. А понякога можеш да намразиш себе си. Или себе си заради другите. Има човешки периоди (особено зимните) когато ти се случват много пакости и се чувстваш като котка, която търси къде да се скрие. Пробва тук - пробва там…и пак остава сама. Сред лошковци. Остава самотна, сама и търсеща подслон. Лута се, после спира, после пак се лута…
И винаги е сама. Мисли си “На сигурно съм” - а бива изритана от дивана. Примерно де…

Та тази котка прави жертви - идва да се гали, а ти прости си в лошо настроение и я гониш. Буташ я от себе си. Не я искаш. Стига с тези котки…тук не е зоологическа градина…

Не котка, а човек.

Хаотиката в мозъците на човеците е неразбираема, непонятна и всеобхватна. Понякога искаш да направиш една малка добрина с доза алтруизъм…и познай! Алтруизма се обръща срещу теб. И това се вижда само през пречупената призма на моят болен мозък. Сещаш ли се за обложката на тъмната страна на луната…как лъчът светлина се пречупва през призмата и се вижда дъга…в мрака ? Оплискани с тъмнината отразена от огледалните сънища на моят болен мозък хората продължават да ме разочароват…за това и пиша.

Някой ден всеки един от тях ще съжалява жестоко…а аз бидейки с малко по-недодялано и неосавършенствано съзнание и духовни снишен - ще продължавам да говоря за това как хората правят пакости върху други (и/не)севеподобни.

Ще съжаляват някой ден как са порязвали и хапали мен…а и другите!

Love

Тази тема ми е слабост. Ето част от мислите на моята душевно болна страна от съзнанието:

Цитат:

Любовта е всемирна, между всички и всичко. Възможна е всякаква любов, без любов не се живее, няма свят и съществуване. Обичам , обичам, обичам . Но най-трудно ми е да кажа: Обичам те…на човека, на който трябва, просто трябва. аз съм слаба и безсилна. Влюбена и страхлива. Не мога да го изрека…всеки път , в който започна…спирам и се замислям . А наистина обича….

Не всички на този свят могат да бъдат силни. Всъщност тези, които казват, че са силни са слаби и тези, които казват, че са слаби са силни. “Силните” са силни, не когато са сами. “Слабите” са силни и когато са сами…сами със себе си.

Любовта е двигателя на живота. Аз любя и обичам най-малките нещица на света. На много хора съм го казвал - “Не ти трябва златен дворец, ковчеже пълно с пари. Трябват ти просто едни влюбени очи и едно влюбено сърце”.

Философията на любовта се крие в това, не само да любиш скъпите и лъскавите нещица. Любовта е двустранна връзка между човек и Бог. Бог ни обича, ние трябва да обичаме нещата, които той е създал за нас. За мен дори любов е изграждането на един туристически заслон (което постоянно правим всъщност) и това ме кара да се чувствам щастлив. Влюбен съм не само в нея. Влюбен съм дори във всяка една тревичка, ако щеш. Всичко малко и красиво, което те кара за миг да се откъснеш от противната злоба, обзела света. Не обичаш ли света, в който живееш, мястото в което живееш, хората, които са около теб - частица от теб не е истинска. И то най-прекрасната и съкровена частица. Обичайки елементарните нещица - това е крачка към т.нар. съзнателен живот. Хората, чиято обич е оперирана се лутат като слепци в тъмен тунел и търсят тъй бленуваната светлина са слабите. Хората, които знаят, че могат да обичат…и го показват по един или друг начин - те са благословени и могат да се радват за това.

Животните или хората ?!

Нещо, което мъчи съзнанието на не един или двама. Въпроса – „Животните или хората ?”. Кои са истинските хора и кои са истинските животни. Един въпрос, който е разяждал съзнанието, пълно с бели червеи на не един или двама человека. Една истина, която може да рани като захапка на кобра прясна човешка плът. Едно размишление, пробудено от животинското, намиращо се у хората.

Въпроса, който сега ще разисквам е не за това дали животните или хората са по-вкусни препечени, поднесени на сребърен поднос с гарнитура от картофки. Нека сега моя болен мозък да поразмишлява малко върху този казус. Познавайки хората, бийдеки един от тях…по лоша ирония на съдбата. Сам с дрипи носещ на гърба си, посипан със злато…губещ човек имащ минало, търсещ онова, що няма, искащ да притежава, дето не е негово се превръща в хищник, готов да нападне. Опитвайки да събуди някакви чувства, дълбоко тлеещи у друг человек, той наранява не само това, което е била…но и това, което ще бъде.

Животните. Търсейки това, което нямат, задружно те го намират, под формата на храна, подслон в гората и топло местенце до лагерния огън на грозните человеци. Не притежавайки това, което им трябва те превръщат своята агония от писък за помощ в слово за човечност. Хаотичния живот, който живеят те за тях е ад, за нас – простите человеци би се превърнало в рай. За жалост ние не сме животни (поне не като тях).

Замисляйки се реално тяхната загуба се превръща в печалба, а нашата печалба в загуба. Дирейки истината за животните и хората, много големи мозъци отказвали са се от живота, който са живеели. Животинското у хората погубва човечноста ни и кара звяра, заспал в нас да наддаде рев поглъщаш и последната капка красота у нас. Животните чувайки този рев у хората, защото те го чуват тръгват да бягат и да намерят спасение, не като нам, търсещи въпросните животни за да изкарат още няколко спокойни дни, без да ги гризе съвеста, че не са убили някое животно. Дружноста на животните, превръща ги в нещо, което ние бихме могли да мечтаем да бъдем. Превръща ги в това, що става наш идеал, който по-късно потъпкваме.

Новина не е „човек уби животно”, а „животно уби човек”. Величието, което се показва през зейналата дупка на съзнанието ни рефлектира върху отношението ни към животните. Когато ние биваме заплашени, когато ни горзи опасност – търсим помощ, причиняваме болка, убиваме. Тъмната страна на луната остава за нас толкова непонятна, колкото и тъмната страна на човешката душа. Всеки казва, че познава тъмната страна на човеците…лъже. Всеки парадира с това, че знае, що за ужасни и прекрасни са хората. Но в един момент у нас ужаса превъзхожда красотата. Не на моменти. Винаги. Красотата е нещото, което се е превърнало в мит. Мит, като мита за чудовището от езерото край Лохнес. „Животно!!!” казват хората за него, неразбирайки в каква заблуда живеем.

Животните се крият по горите, крият се на недостъпни места. Защо ?! Защото ги е страх от гнусната паплач, която представляваме ние – хората. Ние ли се чувстваме застрашени от животните ?! От едно ухапване на животните ли да ни е страх или от себеразрухата, която носим сред свеподобните.

Човеци!!! Човек отдавна е вид, който е на изчезване. Вид, който не е застрашен заради животните, а заради другите човеци. По-долната класа. Умирайки без да питаме защо, ние отключваме портала към другата вечност. Разделена на две. Всичко и всички са рай и ад! Само глупоста ни отдалечава от прекрасните, безкрайни полета в прерията на рая. Плаче майка Земя. Плаче…и ще плаче. Плаче защото ние – простите подобия на человеци, който всъщност сме по-грозен вариант на животните унищожаваме себе си, унищожаваме и нея…и всичко в нея. Погубваме се без да се замисляме, дали някога след време някой болен мозък ще седи тук и ще пише разсъжденията си за „животните и хората”. Прекалено много казах за человеците.

Животните, по-достойни от нас, лишени от ужасната възможност да говорят и да се нараняват. Защо сте толкова слепи бе хора. Защо сте толкова тъпи и ограничени. Защо не се радвате на малките неща, които са около вас и не са едно или две ?! Защо ?! Агонизиращите Ви съзнания не разбират ли, че не Те, а Вие сте смрадливите животни. Не, не го разбират, защото сте се самозабравили, заради единствената цел да докажете, че сте по-велики. Мислите си, че всички са като Вас. Имам една лоша новина за Вас…не, не и не. Не всички са като вас. Има някои, които виждат нещата правилно, има втори, които не виждат това, което виждате и не са като Вас.

Не е важно да откриете себе си или да откриете другите…важно е да успеете да откриете себе си чрез другите.

Опитвайте се! Не стойте като плужеци…които всъщност са по-полезни от Вас.

Някои истини за хората

Хората са манипулативна паплач, целяща да те огорчи. Това сме както аз и ти, така и всички. Всеки търси собствена облага от всичко и всички за да може да живее по-добре с мисълта, че са забили ножа в гърба на някой друг.

Хората са лицемери…и това е факт. Те целят пред теб да говорят как едва ли не не могат без теб, а в момента, в който ти се обърнеш с гръб - започват да говорят що за чума си.

Хората са отвратителни - нараняват те, слагат пръст в отворените ти рани и им е приятно да те гледат как се гърчиш.

Хората са животни.

Една година по-късно.

Бях обещал точно след една година да дойда пак. Да продължа започнатата идея. Е, не беше точно една година. Една година и 15 дни по-късно аз съм тук. Започвам да изпълнявам това, което обещах.

Hello world!

Welcome to WordPress.com. This is your first post. Edit or delete it and start blogging!